Дегустирахме бариковото шардоне на Шато Бургозоне. Няма да ви занимавам с бележки за цвят, „нос“, финал и пр… Това е нещо много индивидуално… Всъщност подходих към това вино колкото с интерес, толкова и с известно притеснение. Защото от години имам сантимент към тази изба. А пък когато още от създаването си вдигнеш летвата високо и успееш да поддържаш това ниво вече 6-7 години, когато вината ти ежегодно обират наградите по международни фестивали и когато пазарът вече познава уникалния „Ирис“, да представиш и бариково шардоне, се иска наистина кураж.

Защото можеш да експериментираш в по-ниския клас, но когато го правиш в колекционния сегмент, стъпваш по много тънък лед – една грешна стъпка и пропадаш. Още повече, че живеем във времето на купажните експерименти при българските бели вина – от традиционните блендове до напълно революционни, и дори екзотични комбинации. Впечатляващи или разочароващи, но никога безинтересни. Демоде ли са класическите едносортови представители?

Та в това „тясно“ и конкурентно винено пространство се появява и дегустираното от нас вино. Още преди да отворим бутилката, добро впечатление ни направи стриктно лимитирана серия от по-малко от 3000 бутилки. Когато малка изба пуска лимитирани серии, това е пазарна стратегия, но когато го прави голяма, това е израз на уважение и жест към почитателите ѝ. Рядко в подобна ситуация „лимитадите“ ще ви подведат, защото можете да сте сигурни, че е подбрано най-доброто грозде, но… дъбът, дъбът наистина е висшия пилотаж. Неслучайно и Новият свят рядко се осмелява да посегне към него – нужни са традиции, опит, че дори и културен контекст, за да уцелиш дъба във виното.

Ако трябва да бъдем метафорични, а щом говорим за вино, това си е съвсем в реда на нещата, ще кажа, че дъбът във виното е като лодката в океана – ако я направиш прекалено тежка, ще потъне, ако е прекалено лека – ще се носи неуправляема по вълните му. Спомнете си колко пъти ви се е случвало да „търсите“ виното в прекалено доминиращия дъб или пък да се чудите каква част от виното изобщо е отлежавала в барици и дали, с оглед на резултата, не е било по-удачно да се спести целия този процес и да се представи шардонето в автентичната му свежест…

Досещате се, че нямаше да пиша всичко това дотук, ако дегустираното шардоне не ни бе впечатлило. Дори истинските ценители бих посъветвал да инвестират в един-два кашона от него и да се наслаждават на благородното му отлежаване през следващите най-малко 4-5 години… Все по-голям оптимист съм за бъдещето на българските вина, което, ако изключим ансамбъла ни по художествена гимнастика и националния училищен отбор по информатика, не мога да кажа за друг „експортен“ продукт. Подкрепяйте българските изби – имаме наистина вина на световно ниво!

Вашият коментар