Казват, че запалените винени туристи са готови да пропътуват стотици, и дори хиляди километри, за да направят своето ново откритие. Понякога обаче усилието, което е необходимо, е значително по-малко. И когато, пътувайки от Варна към Несебър, видях знака, „Старо Оряхово“ – 6 км., ми се стори добра идея да се отбием в избата, която бе логично да не е много далеч от селото. Помолих дамите в колата да потърсят през GPS-а. Речено-сторено…

 

След като се повъртяхме из селото, съобразно указанията на навигацията, накрая гласът ѝ бодро ни съобщи, че нашата дестинация се намира отляво и ние се оказахме пред… една изоставена къща. А сега де! Но пък от съседния двор с интерес ни наблюдаваше някакъв местен младеж. „Извинете, къде е тука избата?“. „Какво ще рече „избата“?“ „Винарната, „Старо Оряхово““. „Нямаме в село такова нещо!“ А така! Звъня на телефона, който намерих в нета – заето. Но младежът не оставя нещата така и маха на преминаващия оттам микробус. „Бат` Кольо, „винарница“ да знаеш да има в селото?“

Бат` Кольо е „стара пушка“ – кима утвърдително и започва да дава такива напътствия, че няма как да не съжалявам защо навремето в училище не се записах ориентиране, когато дойдоха да ни агитират в часа по география, съблазнявайки ни, че всички лагери през ваканциите ще са ни безплатни… През това време телефонът ми звъни – от избата ми връщат обаждането. Прави ми добро впечатление. Казвам, че искаме да разгледаме и да си купим вино. „Сега е гроздобер, няма как да ви обърнем внимание да разглеждате, но вино, разбира се, може да си купите…“ И ни обясняват как да ги открием.

Бат` Кольо (няма как да не му отдадем заслуженото с кратката му, но ключова роля в това повествование), обаче е взел вече нещата в свои ръце и ни маха да го следваме. Стигаме до главния път, където навигацията ни „каза“ да завием наляво, а то трябвало обратното – надясно. Бат` Кольо отваря прозореца, маха с ръка „от тук само направо“, ние му махаме признателно за довиждане и продължаваме.

Карам направо, докато селото свърши, а асфалтовият път свърши даже още по-рано. Вече започвам да се чудя дали не си губим само времето с това забавяне. Звъня пак на телефона, опитвам се да обясня къде сме. „Виждате ли един кон?“ Виждаме. Препуска срещу нас и даже си има жокей в двуколка. „Да. Точно където е сега, ни е входът“. Влизаме през портала. Някакъв бивш селскостопански двор. От ония, които някога ги имаше в края на всяко село и които сега вече почти във всяко село са изоставени…

Спирам и слизам с намерението просто да си купя няколко бутилки вино и да потегляме. И без това достатъчно време изгубихме в търсене. Посрещна ни човекът, с когото предполагам си говорих по телефона. Докато си казваме по няколко опознавателни думи – явно гости не се отбиват много често, разбирам, че пред мен е Симо Симов – „и собственик, и технолог, и работник, и какво ли още не“. Това ми напомни за срещата ми миналата година, пак в разгара на гроздобера, с Огнян Цветанов в „Боровица“, светла му памет, който ни се представи по подобен непретенциозен начин. И се настройвам за интересен разговор и тук… Видях, че домакинът се позачуди, че вадя и фотоапарат, и му споменах за блога „The Wine Inside“. „Ще направя и няколко снимки, за всеки случай“.

 

 

Изба „Старо Оряхово“ няма изградена „инфраструктура за винен туризъм“. Поне не такава, каквато шаблонът ни я описва. Ресторантче, хотелче, спа процедури, детски кът… Не че има нещо лошо в подобен подход, но това не е „моята чаша вино“, ако перифразираме старата английска поговорка… Базата ще си дойде с времето – условията са налице, стъпките са предприети. А когато една малка изба не разчита на еврофондовете, а на собствените си сили, нещата може би по-бавно, но по-сигурно се случват.

Но тук открихме нещо по-важно. Отношение към посетителите, които имат отношение към виното. Такива са малките български изби. Човечни. По някакъв си свой начин. Който обаче се усеща. В мащаба, в разговорите, в идеите за бъдещето, в дегустираните вина – на различна фаза от производството и отлежаването им, често пъти и работна. Всъщност май тогава е най-интересно. Това е за мен „сърцевината“ на винения туризъм – среща между хората чрез виното. Това го отличава от онзи другия, масовия туризъм.

Можете да прекарате незабравима ваканция в прекрасен морски или ски курорт, без да запомните никого от добре подготвения персонал от професионалисти, получавайки всичко, от което се нуждаете… Но извадете човека, свързан с производството на виното, с местните традиции и регионалната култура от личното си преживяване, и вашето посещение на избата вече ще бъде толкова стерилно и формално, колкото разходка сред стелажите с вина в кварталния супермаркет…

Но да се върнем към Старо Оряхово. Да разказва човек за впечатленията си от вината винаги съм намирал за прекалено рисковано. За виното се съди, когато го опиташ, а не когато прочетеш за него. Но съм впечатлен, че всичко, което опитах от белите – реколта 2015, бе на ниво! При това се работи сериозно освен с класическите сортове – Шардоне, Совиньон блан, Траминер, и с по-малко популярните Варненски, Врачански и Александрийски мискет. (Тук нека уточним, че повечето вина си ги пих впоследствие – от кашончето, което си закупих. В избата „дегустацията“ ми бе като при „професионалистите“ – няма как, когато си с кола).

 

 

От ферментаторите опитахме и нещичко от реколта 2016 – Совиньон блан и Варненски мискет. Обещаващо! Макар и да не е още вино. Освен познатата серия „Story“, стъпка в по-високия клас е белият купаж „Епик“ 2015 – ще следим дали ще остане епично изключение, или ще „повлече крак“ за нова серия и при едносортовите вина. Опитахме и две от червените – сира и каберне совиньон 2015. Въпреки, че Симов обяснимо концентрира усилията си върху белите и розето, и червените не бива да бъдат подценявани – особено ми допадна кабернето – интересно, плодово и различно.

Всичко от избата е в такива лимитирани бутикови партиди – под 2000 бутилки, или по около 300 кашона, както е обозначено на етикетите (те също са впечатляващи – и като стилистика, и като визия, но това е друга тема, а и лесно можете сами да го установите, дори и да не сте в избата), че съществува реалният риск виното, което ви е допаднало, да не успеете да го пиете повече от 2-3 пъти, защото просто ще се свърши.

„Винаги сте добре дошли!“, изпраща ни Симо с няколко чепки грозде от Александрийския мискет. И да ви кажа, когато пътувам между Варна и Бургас, наистина мисля да се отбивам.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s